Преселението

Възхищавах се на проникновението и оригиналността на магьосника на краткия разказ Боян Биолчев още при дебюта му „Пробуждане” през 1975 година. В навечерието на Промяната представих (заедно с незабравимия Стефан Данаилов) сборника „Зуброва трева”. Смях се до сълзи и многократно препрочитам гениалния роман-пародия „Амазонката от Верое”. Гледах като омагьосан филмовата трагедия „Чума”… А монографиите на професора полонист за Мицкевич и Словашки са европейски научни шедьоври. Несъмнено обаче връх в творчеството на Боян Биолчев и в съвременната ни литература, еднакво високо оценен от читателите и критиците, е повестта „Преселението”, отдавна превърнала се в неоткриваемо антикварно бижу. Във време, когато планетата ни се тресе от зловещи военни конфликти, жестоката драма на бежанците от Беломорска Тракия в началото на ХХ-и век звучи повече от актуално, а изваяните от писателя образи остават завинаги запечатани в съзнанието ни. - Георги Цанков

Това е трудна книга, като тежко вино, което те опива и не ти оставя шанс за трезвост. Книга, която те разтърсва и се помни дълго. Сякаш си попаднал в някакъв паралелен свят. -* Росица Чернокожева

„Преселението“ от Боян Биолчев е силна историческа повест за българските бежанци от Беломорска Тракия, за войната, изгубения дом и тежката цена на оцеляването. Действието се развива в един от най-драматичните моменти от българската история – между края на Балканската и началото на Междусъюзническата война през 1913 г., когато променящите се граници и военните действия принуждават хиляди хора да напуснат домовете си. Биолчев разказва голямата историческа трагедия през съдбата на едно обикновено семейство, превръщайки преселението от исторически факт в непосредствено човешко преживяване.

Разказът е представен през паметта на мъж, който се връща към шестата си година, когато животът му е пречупен от войната. Детският поглед прави събитията още по-болезнени, защото малкият герой не разполага с политически обяснения за случващото се – той вижда единствено страха, насилието и разпадането на познатия свят. Много десетилетия по-късно оцелелият разказвач се връща към онези дни, опитвайки се чрез паметта да съхрани хората, които историята е отнела. Така книгата се превръща и в изповед за необходимостта да помним.

В началото едно българско семейство е принудено да напусне родното си село в Тракия и да поеме към неизвестността. Заедно бягат родители, деца и новородено внуче, а зад тях остава животът, който доскоро е изглеждал естествен и постоянен. Пътят към спасението постепенно се превръща в път през глад, страх и смърт, в който обичайните правила на човешкото съществуване започват да се разпадат. Домът вече не е сигурност, а спомен, докато единствената непосредствена цел остава семейството да оцелее още един ден.

Една от най-разтърсващите особености на книгата е начинът, по който войната преобръща естествения ред на живота. Ненавършилото шест години момче е принудено да извърши действие, което никое дете не би трябвало да извършва, за да защити по-големия си брат. Детството приключва внезапно и на негово място идва преждевременното порастване, породено не от нормалния ход на времето, а от страха. Самият герой осъзнава, че вече не е просто третото дете в семейството, а човек, принуден да носи отговорност, непосилна за възрастта му.

Още по-жестоко е изпитанието, пред което е поставен бащата на семейството. За да не бъде открито укритието на бежанците, той извършва действие, което ще го преследва завинаги – жертва собственото си новородено внуче, за да спаси останалите. Биолчев не превръща подобна сцена в сензация, а я използва, за да покаже до какво може да доведе крайният страх за живота на близките. В този момент войната престава да бъде сблъсък между армии и се превръща в разрушаване на самите морални основи на човешкия живот.

Трагедията променя и отношенията между мъжа и жената в семейството. Бащата, смазан от вина, постепенно губи способността си да бъде безспорният глава на дома, а майката поема решенията и отговорността за продължаването напред. Така историческата катастрофа разрушава не само физическия дом, но и традиционния патриархален ред, в който ролите изглеждат предварително определени. Оцеляването изисква от хората да станат други – по-твърди, по-безмилостни към себе си и способни да действат там, където старите житейски правила вече не помагат.

Особено силна е съдбата на Златина, която преживява загубата на своето бебе. Болката постепенно размива границата между действителност и отчаян майчин инстинкт, а в повествованието се появява необикновеният образ на жена, която кърми новородено сърне. Този мотив напомня древните фолклорни и митологични разкази за животно, което спасява човешко дете, но Биолчев обръща сюжета – тук човекът дава мляко на животното. Образът се превръща в един от най-силните символи на майчинството, загубата и разстроения от войната свят.

Успоредно с бягството на семейството се развива историята на Иван – съпруга на Златина, който се опитва да достигне до близките си. Той е служил в османската армия, но бяга, защото отказва да воюва срещу българи. Неговото движение през разкъсаното от войната пространство показва колко несигурни са станали границите между свой и чужд, между войник и дезертьор, между човек, който изпълнява заповед, и човек, който избира съвестта си. Двете сюжетни линии постепенно се приближават една към друга и превръщат семейното събиране в почти невъзможна надежда.

В центъра на „Преселението“ стои образът на изгубения дом. Родната къща не е просто сграда – тя съдържа историята на семейството, навиците, спомените, езика на всекидневието и усещането, че човек принадлежи някъде. Бежанецът може да получи друг покрив, но това не означава, че веднага получава нов дом. Биолчев показва болезнената разлика между мястото, в което живееш, и мястото, което чувстваш като свое, превръщайки дома в основен символ на идентичността.

Особено трагичен е мотивът за разменените домове. Едни хора бягат и оставят къщите си, други преселници се нанасят в тях, а самите напуснали може да се окажат в нечий друг изоставен дом. Така войната превръща цели населения в чужденци сред чужди вещи и спомени. Новата къща може да осигури покрив, но в нея прозорците, вратите, миризмите и начинът на живот принадлежат на други хора. В този смисъл преселението не е само промяна на географското място, а насилствено прекъсване на принадлежността.

Съдбата на българското семейство не е единствената в книгата. Биолчев въвежда и съдбите на гръцко и турско семейство, за да покаже, че историческата жестокост не признава етнически граници. Националността определя кой в дадения момент е преследван и кой има власт, но страданието на човека, който губи дома и близките си, остава сходно. Така повестта постепенно надхвърля конкретния български разказ и се превръща в универсална история за балканските преселения, при които вчерашният домакин утре може да се превърне в бежанец.

Войната в „Преселението“ почти никога не изглежда героична. Тя е показана през глада, страха, труповете и разрушените семейства, а не през парадите и военните карти. Обикновеният човек няма власт върху дипломатическите решения и променящите се съюзи, но именно той плаща цената им. Историята премествa границите с линия върху карта, докато за хората тази линия означава загуба на къща, роднини и цял предишен живот. Това превръща повестта в силен антивоенен разказ, без тя да се превръща в политически трактат.

Особено важна е темата за паметта като форма на съпротива. Старият разказвач е останал единственият, който може да свидетелства за случилото се със семейството му. Неговият дълъг живот изглежда почти като продължение на една задача – да не позволи мъртвите да бъдат забравени. В този смисъл самото разказване се превръща в морален дълг. Историята може да унищожи дома и хората, но докато някой помни имената, лицата и събитията, тя не успява напълно да унищожи човешкото присъствие в миналото.

Композицията на книгата затваря голям кръг между детството и старостта. Повествованието започва с шестгодишното дете и достига до същия човек на деветдесет и две години, след като през живота си е преживял още войни и политически катастрофи. Така една конкретна бежанска история се разгръща върху почти целия XX век. Финалното усещане е тревожно – преселенията не принадлежат само на миналото, а сякаш се връщат от поколение към поколение под различни имена и в различни държави.

Силата на книгата идва и от лаконичния, сгъстен език на Боян Биолчев. Той не обяснява непрекъснато какво трябва да чувства читателят и не украсява трагедията с излишна патетика. Изреченията често са кратки и сурови, а именно тази сдържаност усилва въздействието на случващото се. Критически текстове за повестта подчертават нейния аскетичен и силно емоционален стил, който принуждава читателя сам да понесе моралната тежест на описаните ситуации.

Историята има и дълбока връзка с родовата памет на автора. Боян Биолчев е работил дълго върху книгата, събирал е спомени на тракийски бежанци и е вплел в повествованието разкази, запазени в собственото му семейство. Сред тях са спомените на неговата баба, родена в Солун, както и семейната история за неговия дядо, бил заточеник на остров Трикери. Така художествената измислица стъпва върху реални свидетелства, наследена памет и преживяна семейна история.

Затова „Преселението“ не е просто исторически роман за събития отпреди повече от век. Книгата говори за бежанството, загубата и насилственото изкореняване – преживявания, които продължават да съществуват и в съвременния свят. Самият издателски текст към новото издание подчертава актуалността на драмата на бежанците от Беломорска Тракия във време на нови военни конфликти. Именно тази връзка между конкретната българска трагедия и универсалната съдба на преселника придава на книгата силата ѝ отвъд историческия период.

„Преселението“ от Боян Биолчев е подходящо за читатели, които се интересуват от българската история, Балканските войни и историческата памет, но и за всеки, който търси силна човешка литература. Това е книга за хора, поставени пред избори, които никой не би трябвало да прави, за детство, разрушено от войната, и за дом, който може никога повече да не бъде възстановен. В основата ѝ стои простият и тежък въпрос как човек остава човек, когато светът около него престане да бъде човешки.