Докога, Маргарито? Стихове

В стихове и откровения най-обичаната българска поетеса дава своите отговори на важни въпроси на живота.

„Първият въпрос, който помня, е Докога?!“, последван от името ми, ту галеното, ту цялото, в зависимост от възрастта. Докога ще продължаваш да си правиш каквото си наумиш? Докога ще пресичаш булеварда диагонално? Докога през едното ухо ще ти влиза, а през другото излиза? Докога всички налице, а ти наопаки?… И никога не съм давала отговор на този въпрос. Просто не е стоял пред мен – аз си знам, че това, което правя и мисля, е така. И мога да обясня защо, ако ме изслушат.

Винаги, каквото и да направя, съм отговаряла за постъпките си. Плащала съм си с лихвите за грешките и съм била безотговорно щастлива с резултатите. Както се случи. Нали трябва да благодариш и за меда, и за жилото, иначе не става. За да извадиш меда от кошера на живота си, ще понесеш къде повече, къде по-малко ужилвания.

Битието е кристално ясно, ние го замъгляваме с дъха си – ту учестен от гняв и болка, ту замрял в блаженство и сладостност. А отговорите идват сами, ако правилно си задаваш въпросите.

„Та Докога, Маргарито?“ съдържа моите отговори пред живота. Може някой от тях да е дълго търсеният от вас самите."
Маргарита Петкова

Изданието е в чест на 70-годишнината на поетесата.

Книгата „Докога, Маргарито?“ е силно емоционална и дълбоко лична поетична изповед, в която Маргарита Петкова говори с характерния си разпознаваем, безкомпромисен и оголен до болка глас. Това е поезия, която не се крие зад метафори, а застава лице в лице с любовта, загубата, страха, гнева и надеждата, задавайки въпроси, на които няма лесни отговори.

В стихосбирката централно място заема любовта – страстна, ранима, разкъсваща, често болезнена, но винаги истинска. Любовта тук не е идеализирана, а преживяна до край, с всичките ѝ противоречия, саможертви и разочарования. Лирическата героиня не моли, не се оправдава, а изисква честност – от другия и от самата себе си.

Заглавието „Докога, Маргарито?“ звучи като вътрешен монолог, като саморазпит, в който поетесата се обръща към себе си с ирония, болка и самосъзнание. Това „докога“ не е само въпрос за любовта, а и за издържането, оцеляването, способността да вярваш въпреки всичко. В стиховете се усеща напрежението между силата и уязвимостта, между жената, която обича, и жената, която отказва да бъде сломена.

Поезията на Маргарита Петкова в тази книга е директна, разговорна, често рязка, но никога празна. Тя използва ясен, земен език, в който всяка дума носи емоционална тежест. Стиховете звучат като изречени на глас мисли, като писма, които не са изпратени, или истини, които дълго са мълчали.

Важна тема в книгата е и женската идентичност – жената като любеща, страдаща, бунтуваща се и оцеляваща. Лирическата героиня не се страхува да бъде слаба, но още по-малко се страхува да бъде силна. Това е поезия за достойнството, за правото на болка, но и за правото да продължиш.

„Докога, Маргарито?“ не предлага утеха в класическия смисъл – тя предлага разпознаване. Читателят се среща със собствени чувства, мисли и въпроси, които често остават неизказани. Именно в тази честност и безпощадна откритост се крие силата на книгата.

Това е стихосбирка за хора, които са обичали до край, падали са и са ставали, и не се страхуват да се погледнат в огледалото на думите. Маргарита Петкова отново доказва, че поезията може да бъде изповед, удар и спасение едновременно.