Книга за царете

Цена: 20.00лв.

Код:

599
Тегло:

0.150 кг

Николай Райнов е роден в с. Кесарево, Великотърновско, на 1 януари 1889 в семейството на видния деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика и баща на видния скулптор Боян Райнов, както и на писателя Богомил Райнов.

Завършва Духовната семинария в София (1908). Следва философия в Софийския университет (1911). Участва в Първата световна война като военен кореспондент към 9-та плевенска дивизия, заела участък от отбранителната линия на Южния фронт, известен като Дойрански.

Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).

Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата.

Главен редактор на списанията “Зеница” и “Орфей”, вестниците “Камбанар” и “Анхира”. Първата му книга “Богомилски легенди” (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Няколко месеца по-късно Антон Страшимиров публикува голяма рецензия за книгата в две последователни книжки на списание “Наш живот” (кн. 9-10), наричайки автора “творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали”, а дебюта му – “събитие”.

В периода 1918-1919 г. сътрудничи на Гео Милев, като пише редица статии за неговото списание “Везни”. Същата година издава няколко книги: “Видения из древна България”, “Книга за царете”, “Очите на Арабия”, “Слънчеви приказки”, “Между пустинята и живота”, поемата “Градът”. Прави второ издание на “Богомилски легенди”, разширено издание на “Книга на загадките”, превежда “Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше. През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.

През периода 1922–1927 г. работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 година.

Написал е и книгата “Светите братя”. През 1933 г. (заедно с проф. Благой Мавров и Никола Трифонов) се запознава с богомилската книжнина, пазена в хранилищата на държавната библиотека на остров Малта. Изучава основателно историята и същината на богомилското учение в България. През 1930 г. основава българската асоциация “Рьорих”.

Заради романа му “Между пустинята и живота”, посветен на живота на Исус Христос, е отлъчен от Православната църква.

Автор е на 30 сборника с приказки от цял свят (1930-1934); 9 тома “Вечното в нашата литература” (1941); “История на пластичните изкуства” – 12 тома.

Професор по история на изкуството в Художествената академия, София (1927-1950). Председател на СБХ. Академик (1945), дописен член на Българския археологически институт. Съосновател и първи директор на Института за литература на БАН (1948-1949).

Умира в София на 2 май 1954 г.

Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.

Николай Райнов, Алманах „Жътва”, 1922 г.

Във всички области на човешкото знание, изкуство и морал, до които се е докоснала всепроникващата мисъл на този Човек-легенда, а всъщност обикновен зидар, духовното е оная сърцевина, която придава особеното и неповторимото и води човешката мисъл и въображение със скорости, които не познават исторически и стилови прегради, онази истина, която разкрива реалното в отвъдното – за да се върне отново при нас в приказните видения на художника, в прозренията на „Сиромах Лазар“, в „Богомилски легенди“ и „Слънчеви приказки“ или в онзи средновековен български княз на надеждата, наречен от народа Боян Магът. А може би във всичко и всички, поели пътя на изпитанието и стремежа към онези върхове на вярата и началото, от които светът става не само по-голям, но и по-красив, и по-добър.

В този смисъл Николай Райнов си остава не само един голям пример, но и един от онези учители за всички – за тези, които бяха негови ученици и приятели, за тези, които „закъсняха“ да станат такива, за всички, които могат да заслужат правото да се нарекат негови ученици. Николай Райнов и днес, и утре е онзи голям изпит, при който самоусъвършенстването е закон, съмнението – критерий, надеждата – отговорност, ежедневието – труд. Онзи голям изпит, на който оценките се слагат по истина. Светлин Русев

Неговата енциклопедична личност като писател, изкуствовед, художник го превръща в много сложна и рядко срещана фигура. За съжаление младото поколение знае много малко за него. Аз лично го оприличавам на унгареца Бела Хамваш, на румънеца Мирча Елиаде. Това са ренесансов тип хора с широк спектър от интереси. И тук е разковничето. В нашата държава колосите на културните ни ценности днес са в пълно забвение.
Диана-Мария Райнова-Манева

Автор:
Николай Райнов
Издателство:
Стоянъ Атанасовъ
Година:
1918
Страници:
144
Корици:
меки
Състояние:
отлично