Астероид: Триптих за края на света

"Той беше сам и гол на ръбата скала, осветена като планинска преспа в лунна нощ. Но наоколо, в черната вселена, нямаше луна. Далечни звезди се преместваха бавно с годините. Беше сам на някакъв астероид. Струваше му се, че този плътен камък, на който е стъпил, всъщност е заседнал в гърлото му. Само когато някой друг камък преминаваше наблизо (но това се случваше много рядко), той усещаше, че лети с голяма скорост през мрака.

Астероидите нямат атмосфера. Но на този можеше да се диша. Имаше и гравитация, така че той се разхождаше по твърдата скала, не по-голяма от спалня, и спеше на нея. Беше гол и нямаше храна. Но не чувстваше нито студ, нито глад. Чувстваше само ужас. Не помнеше кога и защо се е озовал на това място. По движенията на далечните звезди съдеше, че са минали много години. Беше сам в цялата вселена.

Но щом заспеше, в сънищата му се явяваха различни хора - жители на една далечна планета, наричана Земя. Насън той беше живял на много места, в много времена все на онази планета. Говореше много земни езици. Преживяваше различни човешки съдби. Но неговата собствена съдба явно беше не да живее, а да сънува живота на други."
Из книгата